С деца на море или приключението Лефкада. Част 2 - Пътуването.

Всяко пътуване започва там, където свършва приготвянето на багажа. Пропуснали сте първа част на историята? Ето тук (клик) можете да наваксате. Както стана ясно в първата част пътуването започва рано сутринта, точно както е по план, в 5.00 часа. Започва по план в толкова, реалността е малко по-различна от плана – 2 часа по-късно. Но какво са два часа на фона на общо 15-те, колкото ще се окаже самото пътуване. Капка в океана. В 6.55ч всички куфари, сакове, сакчета, торби, торбички, торбища и подобни са натоварени. Уточнихме, че бройката им е редуцирана до 20-21, носи се само най-необходимото. (Сега, вече от дистанция, се забелязват някои пропуски в багажа - липсват флумастери, около 200 броя, от всеки цвят има поне по 8 повтарящи се, с цел ако някой се изхаби... Ще се изхаби, ако се използва. Списъкът с багаж се коригира веднага, защото и другата година ще се ходи на море и най-вероятно и другата година детето ще се сети за всичките 200 броя флумастери. Само ще се сети, не че мисли да рисува, но пък това е достатъчно да вдигне аларма все едно него сме забравили да вземем.) Та, багажът е натоварен. И моментът, в който майката може да въздъхне облекчено, е дошъл. Да, да, само тя така си мисли. По-късно се оказва, че облекчената въздишка има още едни около 1200км, които трябва да извърви, преди да се покаже. Иииии... потегляме! Ура! Класиката повелява да се мине през бензиностанция, малко след нея същата тази класика повелява да се прокрадне плах въпрос: „Май забравих да взема зарядното на телефона и резервната батерия за фотоапарата...“ Ииии... потегляме... в обратна посока. И в този миг, още по-плахо се прокрадват думите: „Всъщност май ги взех, сега, сутринта, най-отгоре на багажа са.“ Спиране на колата, поглеждане на багажа, да, тук са, взимане на мъдрото решение да не се спира повече, та дори и децата да сме забравили, за всеки случай поглеждаме към задната седалка, тук са, идеално, иииии...обръщаме колата и потегляме в правилната посока. (Всички тези маневри се правят на съвсем правилното място за обратен завой, да не би някой да си помисли нещо друго.) Пътуването до границата, около 200км, минава почти скучновато. Почти. Въпросът „Какво има за ядене?“ се задава още през първите 10 минути и така на всеки 10 минути до края на пътуването, така сякаш е много трудно да се запомнят точно 5-те неща, които има. По някое време въпросът преминава в „Само това ли има!?“, явно детето вече е запомнило с какво са пълни кутиите с храна. (И тук се сещам за момента, в който добрата майка-домакиня понякога предлага избор на детето от сготвени боб, леща, грах, спанак, ориз, пиле с ориз, пиле без ориз, ориз без пиле, свинско със зеле, без зеле, без свинско, а детето казва: „Амииии, искам картофена супа.“ О, миг, поспри!) Следва бърз и категоричен отговор, както и цели 15 минути в тишина, заради сърдене. Еднообразната храна е виновна, и майката, както винаги. 15 минути. Стигат толкова. И старт на друг въпрос... “Кога ще отиваме на море?“ е еволюирал в „Стигнахме ли до морето?“ и по честота на задаване е абсолютен победител - за 15 часа успява да изпревари първия, който е бил задаван в продължение на цели 2 месеца. „Не, още сме в България“. „А сега?“ (5 минути по-късно.) „Ами сега? (След още 5 минути.) „Не, още не сме стигнали.“ И тук, дори и за хората, които не са станали все още родители, става ясно, че след като вече се задава въпросът „Стигнахме ли?“, то значи шоуто започва. Помните мантрата, която майката си повтаря при приготвянето на Багажа, нали? Ако не – погледнете тук (клик). Е, сега е моментът, в който зазвучава тя и по време на пътуването. Градът е Кърджали, изминатите километри около 200, от общо почти 1200. Същата тази майка е оптимист и вярва, че ще се стигне за 12 часа. Само по магистрали, 100км/час, не че е математик, ама... Обаче пак тази майка забравя, че с деца на път си късметлия, ако увеличиш времето само с 50%, а не направо със 100%, но бързо се осъзнава, точно когато започне да се спира през половин час. Важното е, че се кара само по магистрали, а има и надеждна навигация и поне пътят не може се обърка. Дали? Не може! Или може, тогава, когато се окаже, че навигацията ти страда от раздвоение на личността и в нея започнат да се борят за надмощие мома българка и мома французойка. Тя, французойката, е една идея по-ориентирана, говори на перфектен френски за знаците по пътя, и не греши, почти, докато тя, българката, само дето не се опитва да те убеди, че за да стигнеш до Гърция трябва да минеш през Видин. За по-пряко. Не, не тръгвайки от Румъния, а от Кърджали. Но сънародничка ни е, няма да спорим с нея, както е известно ние знаем всичко, можем всичко, а другите... Къде сме ний, къде са те! Е, поне ще се насладим на живописните градчета с улички, широки колкото горска пътечка, през които ни прекарва. Ъхъ. Да, човек може и да се наслади, ако в същия този момент не се оказва, че компютърът на колата дава бъг в системата и тя започва да гасне през 10 метра, да, палиш, караш, гасне и отново, през 10 метра, коли ти свирят, дете 1 е гладно и реве, трябва да суче, дете 2 задава въпроса „Тук ли е морето?“, съчетан с „Къде е шишето с вода?“, пак през 10 метра, момата французойка и момата българка спорят коя е по-права, в същото време в колата звучи Металика, а мантарата, която може и да помогне на майката, може и да помогне, стига тя да се сети за нея, защото в този миг единственото, за което се сеща, са разните филми с извънземни, в които лети космически кораб, от него към Земята се показва един лъч и този лъч засмуква даден човек. Та, ако може този човек да съм аз... Важното е човек да запази усмивката и доброто настроение, дори и когато тръгне назад по магистрала, защото е влязъл в грешната и друг вариант за изход няма, а колите свирят ли, свирят... Но, нека не бъдем песимисти, хубаво е дори и в най-тежките ситуации човек да остане оптимист – поне климатикът работи. Работи, докато не се прокрадне съмнение, че и той може да допринася за постоянното гаснене на колата. Трябва да се спре. Да, да, точно той, климатикът. А вън е истинско лято, в разгара си... И детето, наливайки масло в огъня, не спира да повтаря: „Мамо, тук стана доста горещо.“ О, лъч на извънземните, ела ме вземи, моля ти се! Е, вземи ме и ме пренеси във Василики, което е и крайната ни точка, не на Марс, на море съм тръгнала, не на междугалактическа разходка. Не идва. А пътуването продължава, въпросите на дете 2 също, ревът на дете 1 и той. И другите неща... И яденето. И от двете деца, което означава какво? Точно така, до края на пътуването чистите дрехи, коите, както споменахме в Част 1: Багажът, са с брой двойно по-голям от дните, в които ще сме на море, вече са наполовина. Първоначалната мисъл при приготвянето на багажа „Ще взема повече дрехи, за да не пера.“ вече преминава в „Е, може и да се наложи да пера два-три пъти.“, а само ден след пристигането става ясно, че всъщност прането ще е два пъти на ден, всеки ден, сутрин и вечер, а в края на почивката бърза сметка ще покаже, че всички дрехи са били прани поне по 3 пъти. Само шапките не, защото някак винаги биват забравени в багажа... в хотела, не в този на плажа. Пътуването продължава. Почти сме там. Почти. Преминаваме подвижния мост. Ура! Вече сме на о-в Лефкада. Остават 100-200км, там някъде, само, кой ти помни вече точните километри, по това време на денонощието, след толкова много път, всички са полузаспали, ама само полу, най-вече децата, които продължават в своя дух – дете 1 реве, дете 2 или яде, или задава въпроси, вече придружени с настойчивото „Оф! Няма ли да стигнем най-накрая!“ И... стигаме. Точно в 22.00ч, точно 15 часа след като сме потеглили. Toчно час след последното спиране за почивка и търсене на камък за чупене на орехи, които стоят в колата от...от... не се знае откога. (Една баба доста учудено гледаше случващото се, незнайно защо. Все едно има нещо странно в това човек да спре колата, и то в чужда държава, и да започне да обикаля насам-натам, търсейки камък, за да си счупи орехи!?) Та, пристигане, пренасяне на скромния багаж от 20-21 куфара, сака, сакчета, торби, торбички, торбища и подобни, вечеря в полунощ. В този момент само полузаспалите погледи не позволяват да се види как точно изглежда колата отвътре. И по-добре, но утре, на светло...

Ето тук можете да проследите другите части: 

С деца на море или приключението Лефкада. Част 1 - Багажът.
С деца на море или приключението Лефкада. Част 3 - Ден 1, плаж Порто Кацики. 
С деца на море или приключението Лефкада. Част 4 - Плажовете.